Постинг
28.01.2019 23:39 -
Монопол
Дърветата се пукаха от студ, виелицата кършеше изсъхналите клони. Панелните блокове в крайния квартал бяха черни. Тук-там светеше в някоя кухничка. Поредната безсънна нощ за някой самотен алкохолик. Беше четири сутринта. Всеки бездомник ще ви каже, че това е най-студената част от денонощието. Димитър също го знаеше. Всяка сутрин по това време слагаше ушанката, износеното яке и ботушите и тръгваше към ръждясалата сергия, за да посрещне днешните вестници и да ги нареди. Правеше го от години. Сергийката още не беше ръждясала. Хората купуваха вестници и билети. Сега почти никой не купува вестници, защото всички имат смартфон. Нито пък билети. Особено след поредното поскъпване. А и вече имаше метро. Дори и в крайния квартал.
Помня Димитър от първият учебен ден. Сергийката му беше на ъгъла на училището. Всяка сутрин ни поздравяваше усмихнат. Поздравяваше и минувачите, които отиваха на работа. В очите им се четеше смес от уважение за трудолюбието му, съжаление за беднотията и радост...че не са на неговото място. Действаше ободряващо заедно с кафето - отиваш на скапаната ти работа, но виждайки Димитър, който пие чай и разтрива ръце, надявайки се да изкара за насъщния днес, се успокояваш, че все пак...все пак можеше да е и по-зле.
Димитър живееше сам в малката си гарсониера. На последния етаж на панелния блок. В последния вход. Покривът течеше. Не пускаше парното, за да пести. Вътре беше студено, притъмнено. Занемарено. Разпад. Мухъл. Плесен. Очите на котката светеха в тъмния коридор, в който бяха натрупани десетки книги. Едната стая бе необитаема. Цялата беше пълна с вехтории и книги. Понякога Митака вадеше по някоя хубава книжка и с болка я слагаше на студената сергийка. После се успокояваше, че никой не я е купил и няма да се разделят. Нищо, че парите му трябваха. То, кой ли ти чете книги в днешно време? Парите едвам стигаха за хляб и храна на котката. Тя живееше по-добре от него. Със сигурност.
Димитър едвам се придвижваше. Вятърът буквално можеше да го събори. Едвам стигна до денонощния магазин. - Ха, добро утро! - както винаги с весел тон Димитър поздрави продавача. Той пък беше задрямал - още няколко часа и нощната му смяна щеше да свърши. - Кафе с коняк, нали? - попита той. - Аха. Като продам малко вестничета, ще дойда да платя, знаеш. - Няма проблеми, ще кажа на колежката.
Димитър беше зависим от алкохола. Това беше единственото лекарство, което сгряваше студа...в него и отвън. Посръбваше зад студената сергийка още от обяд, когато и малкото работа, която имаше, тотално спираше.
Бусът с вестниците вече чакаше пред сергията. Димитър забърза крачката. - Ее-е-е-х, мама му стара, човече, знаеш, че имам още сто обекта да зареждам, само до твойта" сергийка ми е...хайде давай, че пак закъснявам. - измънка шофьора. Макар и той да беше неудачник с шибана работа в собствените си очи той беше по-нависоко от Димитър в обществото. Че какво щеше да прави Димитър, ако той не му караше вестниците?! Той има много по-важна работа от него. И по-доходоносна и лека! Колко жалко изглеждат отстрани тези мижитурки, които не осъзнават, че макар да са с метър-два по-напред, всъщност тънат в едни и същи лайна. И са в една и съща класа. Класата на неудачниците и бедняците. Която никога няма да се обедини... - Извинявай, колега...знаеш, че рядко закъснявам. - извини се Димитър и се усмихна. - "Колега"... - иронично натърти шофьорчето и хвърли вързопа с вестниците и списанията на земята. После завъртя грамадния си задник и се натовари в буса, за да потегли. - Лек ден!.. - пожела Митака и грабна вестниците преди да са подгизнали.
Хората пропълзяха от панелните блокове за работа. "Да продавах кафе...повече върви!" - ядосваше се Димитър, виждайки поредния минувач, който върви към спирката с кафе и тутманик в ръка и подминава вестниците му.
Толкова беше студено зад заледената ламарина, че дори некролозите от 46-та страница в "Труд" не издържаха. А българина нямаше пари, стискаше стотинката, докато кончето не изцвили, не му се даваха пари за вестник - нямаше какво ново да прочете в него. Знае, че политиците крадат и продават всичко, а той става все по-беден.
Изключиха ме от гимназията в 11 клас. Смених и квартала. Оборжуазихме се, майка ми като самостоятелна и еманципирана жена с висше образование, започна хубава работа. Вече живеехме в "Лозенец". Но все ме дърпаше към старата махала. Макар че още докато живеех в нея отдавна бях надскочил средата си. Димитър беше там още няколко години след това. Бях свикнал да е там. Беше се слял с мръсния, кален, мрачен, тъжен постсоциалистически пейзаж. И все така се поздравявахме. И аз все така не си купих и един вестник от него.
Някои крупни бизнесмени започнаха да инвестират в бедняшкия квартал. Все имаше какво да се изсмуче и от бедняците. Колко ли бяха закъсали вече? Явно са разпродали цялата държава.
Една нощ вдигнаха сергийката на Димитър. И всякаш стана празно без нея. Той дойде на сутринта, разтърка си очилата и не можеше да повярва. Нищо не разбра. Върна се в студената панелка и се опитваше да осъзнае какво се случва. Скоро разбра, че общината е издала заповед всички сергийки като неговата да бъдат разкарани. Не било "европейско", загрознявали. Но както всички знаеха, целта беше един монополист да продава алкохол, цигари и...вестници. Само той. Не някакви си невзрачни неудачници като Димитър. Неговите бутки щяха да са лъскави - модерни, PVC. Нямаше да развалят европейския облик на София. Макар че той всъщност не съществуваше. Нямаше по-мръсна и мрачна столица от София в цяла Европа.
Димитър беше едва на 48 години. Но не беше осигурен. Колко смешно звучи! - "осигурен"...че ние като сме "осигурени" пак сме НЕсигурни дали ще доживеем за пенсия, а ако доживеем, дали няма да са окрали пенсионният фонд. Той реши да не стои просто така и да чака арматурите съвсем да щръкнат през пожълтелите тапети, а покрива да паде на главата му. Започна да продава книгите си. Днес продаваще пред НДК, утре някъде по "Графа". Все идваха полицаи и го гонеха. А той се чувстваше като престъпник, защото наистина нямаше право да опъва масичката където си реши. Имаше си процедура как се продават стари книги. Цял живот човека си е нямал проблеми със закона. А закона е закон за такива като него и изобщо го няма за такива като Монополиста, например.
"Докога ще се разправяме с тебе?!" - навикваха го от Второ, Трето и Четвърто районо управление. Отговорът дойде скоро. На Коледа. Полицаите го намериха обесен с кабел в мизерната панелка. Всички можеха да си отдъхнат. Един нещастник по-малко. Даже във вестниците писаха. Те обичаха такива тъжни истории с фатален край. Продаваха.
Помня Димитър от първият учебен ден. Сергийката му беше на ъгъла на училището. Всяка сутрин ни поздравяваше усмихнат. Поздравяваше и минувачите, които отиваха на работа. В очите им се четеше смес от уважение за трудолюбието му, съжаление за беднотията и радост...че не са на неговото място. Действаше ободряващо заедно с кафето - отиваш на скапаната ти работа, но виждайки Димитър, който пие чай и разтрива ръце, надявайки се да изкара за насъщния днес, се успокояваш, че все пак...все пак можеше да е и по-зле.
Димитър живееше сам в малката си гарсониера. На последния етаж на панелния блок. В последния вход. Покривът течеше. Не пускаше парното, за да пести. Вътре беше студено, притъмнено. Занемарено. Разпад. Мухъл. Плесен. Очите на котката светеха в тъмния коридор, в който бяха натрупани десетки книги. Едната стая бе необитаема. Цялата беше пълна с вехтории и книги. Понякога Митака вадеше по някоя хубава книжка и с болка я слагаше на студената сергийка. После се успокояваше, че никой не я е купил и няма да се разделят. Нищо, че парите му трябваха. То, кой ли ти чете книги в днешно време? Парите едвам стигаха за хляб и храна на котката. Тя живееше по-добре от него. Със сигурност.
Димитър едвам се придвижваше. Вятърът буквално можеше да го събори. Едвам стигна до денонощния магазин. - Ха, добро утро! - както винаги с весел тон Димитър поздрави продавача. Той пък беше задрямал - още няколко часа и нощната му смяна щеше да свърши. - Кафе с коняк, нали? - попита той. - Аха. Като продам малко вестничета, ще дойда да платя, знаеш. - Няма проблеми, ще кажа на колежката.
Димитър беше зависим от алкохола. Това беше единственото лекарство, което сгряваше студа...в него и отвън. Посръбваше зад студената сергийка още от обяд, когато и малкото работа, която имаше, тотално спираше.
Бусът с вестниците вече чакаше пред сергията. Димитър забърза крачката. - Ее-е-е-х, мама му стара, човече, знаеш, че имам още сто обекта да зареждам, само до твойта" сергийка ми е...хайде давай, че пак закъснявам. - измънка шофьора. Макар и той да беше неудачник с шибана работа в собствените си очи той беше по-нависоко от Димитър в обществото. Че какво щеше да прави Димитър, ако той не му караше вестниците?! Той има много по-важна работа от него. И по-доходоносна и лека! Колко жалко изглеждат отстрани тези мижитурки, които не осъзнават, че макар да са с метър-два по-напред, всъщност тънат в едни и същи лайна. И са в една и съща класа. Класата на неудачниците и бедняците. Която никога няма да се обедини... - Извинявай, колега...знаеш, че рядко закъснявам. - извини се Димитър и се усмихна. - "Колега"... - иронично натърти шофьорчето и хвърли вързопа с вестниците и списанията на земята. После завъртя грамадния си задник и се натовари в буса, за да потегли. - Лек ден!.. - пожела Митака и грабна вестниците преди да са подгизнали.
Хората пропълзяха от панелните блокове за работа. "Да продавах кафе...повече върви!" - ядосваше се Димитър, виждайки поредния минувач, който върви към спирката с кафе и тутманик в ръка и подминава вестниците му.
Толкова беше студено зад заледената ламарина, че дори некролозите от 46-та страница в "Труд" не издържаха. А българина нямаше пари, стискаше стотинката, докато кончето не изцвили, не му се даваха пари за вестник - нямаше какво ново да прочете в него. Знае, че политиците крадат и продават всичко, а той става все по-беден.
Изключиха ме от гимназията в 11 клас. Смених и квартала. Оборжуазихме се, майка ми като самостоятелна и еманципирана жена с висше образование, започна хубава работа. Вече живеехме в "Лозенец". Но все ме дърпаше към старата махала. Макар че още докато живеех в нея отдавна бях надскочил средата си. Димитър беше там още няколко години след това. Бях свикнал да е там. Беше се слял с мръсния, кален, мрачен, тъжен постсоциалистически пейзаж. И все така се поздравявахме. И аз все така не си купих и един вестник от него.
Някои крупни бизнесмени започнаха да инвестират в бедняшкия квартал. Все имаше какво да се изсмуче и от бедняците. Колко ли бяха закъсали вече? Явно са разпродали цялата държава.
Една нощ вдигнаха сергийката на Димитър. И всякаш стана празно без нея. Той дойде на сутринта, разтърка си очилата и не можеше да повярва. Нищо не разбра. Върна се в студената панелка и се опитваше да осъзнае какво се случва. Скоро разбра, че общината е издала заповед всички сергийки като неговата да бъдат разкарани. Не било "европейско", загрознявали. Но както всички знаеха, целта беше един монополист да продава алкохол, цигари и...вестници. Само той. Не някакви си невзрачни неудачници като Димитър. Неговите бутки щяха да са лъскави - модерни, PVC. Нямаше да развалят европейския облик на София. Макар че той всъщност не съществуваше. Нямаше по-мръсна и мрачна столица от София в цяла Европа.
Димитър беше едва на 48 години. Но не беше осигурен. Колко смешно звучи! - "осигурен"...че ние като сме "осигурени" пак сме НЕсигурни дали ще доживеем за пенсия, а ако доживеем, дали няма да са окрали пенсионният фонд. Той реши да не стои просто така и да чака арматурите съвсем да щръкнат през пожълтелите тапети, а покрива да паде на главата му. Започна да продава книгите си. Днес продаваще пред НДК, утре някъде по "Графа". Все идваха полицаи и го гонеха. А той се чувстваше като престъпник, защото наистина нямаше право да опъва масичката където си реши. Имаше си процедура как се продават стари книги. Цял живот човека си е нямал проблеми със закона. А закона е закон за такива като него и изобщо го няма за такива като Монополиста, например.
"Докога ще се разправяме с тебе?!" - навикваха го от Второ, Трето и Четвърто районо управление. Отговорът дойде скоро. На Коледа. Полицаите го намериха обесен с кабел в мизерната панелка. Всички можеха да си отдъхнат. Един нещастник по-малко. Даже във вестниците писаха. Те обичаха такива тъжни истории с фатален край. Продаваха.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 179
